Р Е Ш Е Н И Е      61

 

гр. Троян, 24.03.2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Троянски районен съд, втори състав, в публично заседание на 24.02.2014 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Иванова

 

при секретаря Е.П., като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1085 по описа за 2013 г., за да се произнесе, съобрази:

 

  Иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422 ал. 1 във връзка с чл. 415 ал. 1 от ГПК.

 

Постъпила е искова молба от “ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД – гр. София, представлявано от Юрий Асенов Станчев – изпълнителен директор, срещу Д.Ц.Л., ЕГН ********** ***,  на основание чл. 422 от ГПК, за установяване на следните вземания: сумата 460,85 – четиристотин и шестдесет лева и 85 стотинки, представляваща неизплатено парично задължение по договор за предоставяне на кредит от 10.03.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 20.08.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, договорна лихва, считано от 20.08.2007 г. до 15.08.2013 г. в размер на 423,73 – четиристотин двадесет и три лева и 73 стотинки, договорни такси в размер на 699,00 – шестстотин деветдесет и девет лева,  както и 31,67 – тридесет и един лева и 67 стотинки разноски по делото.                                                                                                                   

В исковата молба се твърди, че по силата на сключен между страните  Договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице от 10.03.2006 година, ищцовото дружество е предоставило на ответницата Д.Ц.Л. кредит, с лимит в размер на 500.00 лева, за усвояването на който им е предоставена кредитна карта Транскарт. Л. е поела задължение да погасява задълженията си по кредита в срок, както и да заплаща уговорените в процесния договор лихви и такси. Твърди се, че в периода след 10.03.2006 година е извършвала транзакции изразяващи се в  в теглене на пари в брой, начислявани са лихви и договорни такси по кредита, съгласно чл. 5 от Договора и актуалните ценови листи и Общи условия на “ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД, гр. София. На 16.08.2008 година Д.Ц.Л. е погасила частично задължението си по процесния кредит, като след тази дата е преустановила окончателно плащанията по него. 

Ищецът е депозирал в деловодството на ТРС заявление, с което  по реда на чл.410 от ГПК се е снабдил със Заповед  № 588 от 21.08.2013 година на ТРС. Последвало е възражение от длъжника, по повод на което е инициирано и настоящото производство.           Моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че дължи парично задължение в размер на 1583.58 - хиляда петстотин осемдесет и три лева е петдесет и осем стотинки, от които 460,85 – четиристотин и шестдесет лева и 85 стотинки, представляваща дължима и непогасена главница по Договор за предоставяне на кредит от 10.03.2006 година, ведно със законната лихва, считано от 20.08.2013 година до окончателното изплащане на сумата, договорна лихва, считано от 20.08.2007 година до 15.08.2013 година в размер на 423,73 – четиристотин двадесет и три лева и 73 стотинки, договорни такси в размер на 699,00 – шестстотин деветдесет и девет лева,  както и 31,67 – тридесет и един лева и 67 стотинки разноски по делото. Претендира присъждане и на направените по настоящото делото съдебни и деловодни разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответника, с който е изразено становище по предявения иск и същият се оспорва. Ответната страна прави възражение за изтекла погасителна давност. Посочва, че  към датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК/ 20.08.2013г./, задължението е погасено по давност с изтичането на тригодишна погасителна давност, съгласно чл. 111 б. “в” от ЗЗД.  Излага съображения, че се касае за периодични плащания. Прави възражение и за изтекла абсолютна 5 годишна давност, която считано от 20.03.2008г. –датата на която договора е изтекъл, т.е преди датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Прави възражение за нищожност на договора при условията а евентуалност. Посочва, че Общите условия на договора, не са връчвани на ответника, оспорва и размера на начислената лихва.

В съдебно заседание, ищецът се представлява от адв. Виденов, който поддържа предявения иск и моли да бъде уважен, като съображенията си е доразвил в писмени бележки.

Ответницата Д.Л. не се явява в с.з., представлява се от  адв. Н.. Моли, да бъде отхвърлен иска, като неоснователен и недоказан. В представени писмени бележки на процесуалния представител са развити подробни съображения за недоказаност на претенцията.

       От приложените по делото писмени доказателства: ценова листа, в сила от 15.04.2009 година /л.10/, справка за задължение на ответницата Д.Л. за периода от 20.03.2006 година до 15.08.2013 година /от л. 17 до 19, включително/, съобщение до ищеца по ч.гр.д.№ 904/2013 година /л.20/ и разпореждане - ксерокопие на ТРС по ч.гр.д.№ 904/2013 година /л.22/ и ч.гр.д.№ 904/2013 година по описа на ТРС, договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице – нот.заверен, протокол № 1-А/14.04.2005 година от заседание на Съвета на директорите – нот.заверен, протокол № 05/02.04.2009 година от заседание на Съвета на директорите – нот.заверен, протокол № 13/08.07.2010 година от заседание на Съвета на директорите – нот.заверен и заявление за кредитна карта Транскарт от 10.03.2006 година, от становищата на страните, всички, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:

            По повод подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх.№ 5107/20.08.2013г., от “ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД – гр. София, е било образувано ч.гр.дело № 904/2013г. по описа на Троянски районен съд, който е издал Заповед № 588 от 21.08.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника Д.Ц.Л., ЕГН **********, за сумата от 460,85 – четиристотин и шестдесет лева и 85 стотинки, представляваща неизплатено парично задължение по договор за предоставяне на кредит от 10.03.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 20.08.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, договорна лихва, считано от 20.08.2007 г. до 15.08.2013 г. в размер на 423,73 – четиристотин двадесет и три лева и 73 стотинки, договорни такси в размер на 699,00 – шестстотин деветдесет и девет лева,  както и 31,67 – тридесет и един лева и 67 стотинки разноски по делото.

            В срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, длъжникът е подал писмено възражение срещу горната заповед.

            Заявителят е предявил иск за установяване на вземането си в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК, поради което е образувано настоящото производство.

Безспорно е, че между страните по делото е бил сключен Договор за предоставяне на кредит-транскарт на физическо лице, по повод заявление на ответника от 10.03.2006 г., като по силата на този договор ищецът предоставил на ответника кредит с лимит в размер на 500.00 лева с цел плащане на стоки и услуги, чрез кредитна карта Транскарт.

Кредитът можел да се усвоява еднократно или на части до посочения по-горе лимит и в рамките на уговорения в чл. 4 от договора срок – 24 месеца.

За ползвания кредит, кредитополучателят /ответникът/ следвало да заплаща в полза на издателя /ищеца/ лихви и напомнителна такса за просрочие, уговорени в чл. 5 от договора.

Не се спори, че в периода след 10.03.2006 г., ответникът е използвал предоставената му от ищеца кредитна карта, като е извършвал транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой, извършвал и покупки от ПОС-терминално устройство, чрез осъществяването на електронни разплащания.

В чл. 6 от договора е предвидено, че издателят има право да блокира картата при условията на чл. 5 ал. 1, б. “в”, т.е. при необслужване на кредита два месеца след навлизането в лихвен период, в който случай се начислява на всяко 15-то число напомнителна такса за просрочие до погасяването на лихвите.

Ищецът твърди, че на 16.08.2008г. ответникът е погасил частично задължението си по процесния кредит, като след тази дата е преустановил окончателно плащанията по него. Въпреки дадената възможност на ответника да погаси дължимите суми, плащане не последвало.

Част от защитната позиция на ответника по същество срещу иска е, че задължението му е погасено с изтичането на тригодишна погасителна давност, съгласно чл. 111 б. “в” от ЗЗД, считано от последната осъществена операция с кредитната карта – 16.08.2008г. Ако не се приеме, че се касае за периодично плащане, прави възражение за изтекла абсолютна 5-годишна давност, считано от 16.08.2008г.

В чл. 111 б. “в” от ЗЗД е предвидена кратка тригодишна давност, с изтичането на която се погасяват вземания за наем, за лихви и други периодични плащания.

Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 114 ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 - ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.

Неоснователно е позоваването на изтекла погасителна давност от ответницата относно паричното задължение по процесния договор, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съгласно ал. 2 - ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало.

Макар в разглеждания случай петгодишният давностен срок да е започнал да тече от датата на възникване на паричното задължение на заемополучателя /кредитополучател/, с оглед липсата на уговорен срок за връщане на сумата, то до предявяване на настоящия иск, респ. до подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК пред Районния съд на 20.08.2013 година, давностният срок не е изтекъл с оглед „признанието” на вземането от длъжника/ответницата/ по реда на чл. 116, б. "а" ЗЗД.

Признанието и според теорията и според практиката представлява едностранно волеизявление, с което длъжникът заявява, че признава вземането на кредитора.То може да бъде направено както изрично, така и мълчаливо, като практиката приема, че „… признанието е мълчаливо, когато се изплатят лихвите по едно задължение, или част от него, като по този начин длъжника признава фактическият състав от който е произлязло самото вземане”, в настоящият случай съществуването на договора. Ответницата е правила частични плащания погасявайки едновременно и главница и част от лихвите, последно на 16.08.2008г. видно от представените по делото доказателства. Ищецът от своя страна не сочи конкретна дата, на която е изтекъл посочения от него едномесечен срок за погасяване на задълженията. С оглед на това, съдът приема, че ищецът счита вземането си за изискуемо от 16.09.2008г., т.е. един месец от изтичане на последната дата, на която ответникът е извършил плащане – 16.08.2008г., следователно, от този момент започва да тече и давността, съгласно чл. 114 ал. 1 от ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е депозирано в съда на 20.08.2008г., т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок, който според настоящия състав е изтекъл на 16.09.2013г. г., при което кредиторът  не е изгубил правото си да търси принудително изпълнение на задължението.

Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД, вземането не е погасено към момента на завеждане на иска, респ. към момента на подаване на заявлението-20.08.2013 година, тъй като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Същите изводи важат и за погасителната давност по отношение на претендираните напомнителни такси и договорни лихви начислени за периода от 20.08.2007 г. до 15.08.2013г.

Предвид изложените от съда аргументи за липса на предпоставки, водещи до погасяване на вземанията по давност, настоящия състав счита, че следва да разгледа направеното при условията на евентуалност възражение за нищожност на договора.

            Договорът, сключен между страните, от който ищецът черпи права е с дата 10.03.2006г. Към тази дата е действал  ЗАКОНА ЗА БАНКИТЕ (Отм., ДВ, бр. 59 от 21.07.2006 г.). В чл. 1  ал.2 са уредени видовете сделки, които банките могат да извършват.

Съгласно разпоредбата на чл.1, ал. 4, т.1 от  ЗБ /отм./ „ сделките по ал. 1 и 2, т. 3, 6, 10 и 12, наричани по-нататък "банкова дейност", може да извършва само лице, което е получило разрешение (лицензия) за банка от Българската народна банка.”.

            В тази връзка безспорно е установено, че “ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД – гр. София не е Банка по смисъла на закона и съответно не е имал „лицензия” за Банка към 10.03.2006г. /когато е сключен договора/.

Отделно от това, към посочения момент /10.03.2006г./ е в сила НАРЕДБА №16 от 2.03.1995 г. за плащанията с банкови карти, в която е дадена и легална дефиниция за банкова карта, която на  практика дава  отговор на въпроса дали картата Транскарт, чрез която на ответника безспорно е предоставен кредит с лимит 500 лв. съставлява  банкова карта по силата на закона. Според чл. 2 на НАРЕДБА № 16 от 2.03.1995 г. „банковата карта е електронен платежен инструмент и представлява пластмасова карта, върху която е записана информация по електронен начин и която се използва многократно за идентификация на картодържателя, отдалечен достъп до банкова сметка: ***, плащане на стоки и услуги чрез терминални устройства /АТМ/; плащане на стоки и услуги чрез виртуални терминални устройства ПОС и други, подробно изброени, като съгласно чл. 4 от Наредбата, издател на банкова карта може да бъде само Банка. Съпоставяйки операциите, които могат да се извършват с кредитната карта Транскарт в рамките на кредитният й лимит, съдът приема, че кредитната карта Транскарт има качеството на банкова карта по смисъла на закона, тъй като тези операции в голямата си част съвпадат с операциите, които се извършват с банкова карта.

            По изложените съображения съдът приема за основателни доводите за нищожност на договора за предоставяне на кредит, чрез кредитна карта Транскарт при условията на чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 1 ал. 4 ЗБ /отм./ и  в тази връзка намира, че същият не е породил валидно правно действие между страните, тъй като към момента на сключването му дружеството кредитодател, съответно издател на банковата карта не е имало право да извършва банкова дейност по смисъла на чл. 1 ал. 2 т. 10 ЗБ /отм./, тъй като едва през 2009 г. ищцовото дружество е вписано като финансова институция в регистъра на кредитните институции по чл. 3 ал. 2 от Закона за кредитните институции.

При тези изводи, предявеният иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен от съда, без да се обсъждат събираните по делото доказателства относно размера на вземането.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от “Транскарт файненшъл сървисис” ЕАД, ЕИК 131397565, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-он Лозенец, бул. Черни връх № 43, представлявано от Юрий Станчев против Д.Ц.Л., ЕГН ********** ***,  установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: