Р Е Ш Е Н И Е

  70

Гр.Троян, 04.04.2014 година.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Троянски районен съд, втори състав, в проведеното на пети март две хиляди и четиринадесета година открито съдебно заседание, в състав: 

 

                                                                               РАЙОНЕН СЪДИЯ: Светла Иванова 

 

при участието на секретаря Е.П., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 852  по описа на ТРС за 2013-та година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. чл.415 от ГПК и възражение за нищожност от ответника по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 1 и чл. 26, ал.2,  предл. 2  от ЗЗД.

 

            В районен съд гр.Троян е  предявен  иск от „МАКРОАДВАНС” АД, ЕИК 201127485, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски” № 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор Сергеев - Изпълнителния директор против Л.М.В., ЕГН ********** *** иск с правно основание чл. 422, ал.1 във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК за сумата 21 306.37 лева, представляваща неизпълнение на парично задължение по Договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007 година.

               Ищецът твърди, че с изпълнителен лист от 22.03.2010 г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение № 179 от 19.03.2010г. по ч.гр.дело № 308/2010г., Районен съд - гр. Троян, ответника Л.М.В. в качеството му на кредитополучател и К.Г.Д., от гр. Л. и В.К.Т. от гр.Т., - като поръчители, да заплатят солидарно на Банка „ДСК” ЕАД, гр.София, с ЕИК 121830616 сумата от 16 875,52 лева главница, представляваща задължение по Договор за кредит от 12.06.2007г.; сумата 2 307,57  лева  договорена лихва за периода от 29.04.2009г. до 17.03.2010г.; сумата 1064,63   мораторна лихва, считано от 06.05.2009г. до 17.03.2010г.; както и сторените по делото разноски.

               Постъпило е възражение от длъжника Л.М.В., поради което и на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК съдът е указал на Банка ДСК, че в едномесечен срок от получаване на съобщението, може да предяви иск относно вземането си, предмет на заявлението, получено от Банката на 05.06.2013 година.

По силата на сключен Договор за продажба на вземания от 27.08.2010г. с дата на прехвърляне  - 13.09.2010 г., вземането на Банка ДСК към Л.М.В., произтичащо от Договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007г. е било прехвърлено на „Макроадванс" АД, за което е възникнало правото да предявят иск относно вземането по подадено възражение срещу Заповед за изпълнение № 179 от 19.03.2010 г. по чл. 417 от ГПК за изпълнение на парично задължение, т.е. налице е активна легитимация на ищеца да предяви иск с правно основание - чл. 415 от ГПК , тъй като  вземането на Банка ДСК е погасено на основание Договора за продажба на вземания и правото на иск принадлежи на новия кредитор - „Макроадванс" АД, макар и да не е Заявител по заповедното производство.  Моли съда да приеме за установено, че ответника дължи на ищеца претендираните в заповедното производство суми, претендира за разноски в заповедното и в настоящото производство.

При предвидената процедура по реда на чл.131, ал.1 от ГПК  ответникът е представил писмен отговор, с който изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Сочи, че задължение на цедента е да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземания, за което „Банка ДСК” ЕАД е упълномощила „Макроадванс” АД да изпълни това задължение, за което е съставено пълномощното, приложено към исковата молба, но твърди, че прехвърлянето на вземането не е произвело действие спрямо ответника, тъй като не са представени доказателства, че същото му е съобщено - арг. чл.99, ал.4 ЗЗД.

            Отделно от това оспорва приложеното известие за доставяне от „Български пощи" ЕАД, като твърди, че подписът за получател не е положен от него.  Прави възражение за нищожност по смисъла на чл.26 ал.1 предл.1 и чл.26 ал.2 предл.2 от ЗЗД на посочените клаузи в т. 8.1 и 9.3. от Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление от месец април 2007 г., като твърди, че същите са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите.  Моли съда да отхвърли исковите претенции и да му присъди направените по делото разноски.

            В съдебно заседание ищеца се представлява от юрисконсулт  Димитрова, която поддържа становището си за основателност и доказаност. Аргументите си излага в хода на производството и в представена по делото писмена защита.

            Ответника редовно призован се явява лично и с адв. Недялка Божилова-Арабова от АК-Бургас, поддържа становище за неоснователност и недоказаност на предявените с ИМ претенции, като съображенията си излага по съществото на спора и в представена по делото писмена защита.

            Съдът, като прецени и обсъди в тяхната съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, заключенията на  вещите лица Ц. и Г. по допуснатите СТЕ, заключението на вещото лице по допусната съдебно-графологическа експертиза, както и становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа страна следното: Вземането на „Макроадванс" АД, в качеството му на цесионер на Банка „ДСК” ЕАД, произтича от Договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2007г., сключен между „Банка” ДСК и Л.М.В., с който на длъжника е предоставен банков кредит, предназначен за текущи потребителски нужди в размер на 20 000 лева /двадесет хиляди лева/ със срок на издължаване 96 /деветдесет и шест/ месеца, считано от датата на неговото усвояване. Задължението на кредитополучателя е обезпечено с поръчителството на К.Г.Д., ЕГН **********,*** и В.К.Т., ЕГН **********,***, което се удостоверява и с подписан от последните на 12.06.2007г.  Договор за поръчителство. Съгласно условията на договора, кредитът се предоставя и администрира чрез Банка „ДСК”, като кредитополучателят Л.В. е декларирал, че се е запознал и приел Общите условия на Банката. Целият размер на отпуснатия кредит е усвоен от кредитополучателя Л.М.В.. Последният обаче не е извършил договорените плащания по главницата и лихвите, съгласно определените в договора срокове, поради което за периода на забавата върху изискуемите суми Банка „ДСК” е начислявала лихва, съгласно условията по договора и Тарифа за лихвите, такси и комисионни, които Банка „ДСК” прилага по извършвани услуги.

Представени са Общи условия за предоставяне на кредит за текущо потребление на Банка „ДСК”, съгласно чл. 20.1. от които се установява, че банката има право да превърне кредита за изцяло предсрочно изискуем и да пристъпи към принудително събиране на вземанията си по предвидения от закона ред, при всяко не плащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница. Съгласно чл.19.2. от Общите условия при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.

Във връзка с неизпълнение на задълженията по Договора  от 12.06.2007г. „Банка ДСК" ЕАД е предприела действия за събиране на вземанията си по съдебен ред, като е подала Заявление вх.№ 1566 от 18.03.2010г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.  Издадена е заповед  №179 от 19.03.2010г. по образуваното ч.гр.д.№308/2010г. по описа на ТРС и изпълнителен лист.   На 27.05.2013г., Банка „ДСК” е била уведомена, че срещу заповедта за изпълнение е депозирано възражение от длъжника Л.М.В., ЕГН **********, поради което и на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, съдът е указал на заявителя - Банка ДСК, че в едномесечен срок от получаване на съобщението, може да предяви иск относно вземането си, предмет на заявлението. Съобщението е получено от Банката на 05.06.2013 година.

               На 03.07.2013г. по делото е депозирана ИМ вх.№4127 по описа на ТРС от „Макроадванс" АД, в качеството му на цесионер на Банка „ДСК” ЕАД и е образувано гр.д.№852/2013г. срещу Л.М.В., с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК вр. чл.415 ал.1 от ГПК, за признаване на установено по отношение на ищеца - „Макроадванс" АД, че ответника дължи сумата по заповед  №179 от 19.03.2010г. издадена по ч.гр.д.№308/2010г. по описа на ТРС.

            От представения по делото договор за прехвърляне на вземания /цесия/ 27.08.2010 год., сключен между „Банка ДСК” ЕАД – цедент и „Макроадванс” АД – цесионер, с предмет – прехвърляне на цесионера на вземанията, произтичащи от договори за кредити, описани в Приложение № 2 срещу покупна цена. Цена на договора не е посочена.

            Видно от представеното на л. 26 пълномощно, цедентът изрично е упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници /кредитополучатели, съдлъжници, поръчители/ по вземанията, които банката е прехвърлила с Договор за цесия от 27.08.2010 год., за извършената цесия, както и с правата да подпише писмените съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от името на батката до длъжниците по прехвърлените вземания, съдържащи се в Приложение № 2.

            Видно от приложеното на л. 27 уведомление, същото е изпратено от „Макроадванс” АД, в качеството му на пълномощник на „Банка ДСК” ЕАД, и е адресирано до Л.М.В., ЕГН **********.

            Представена е и обратна разписка към писмо с подател  Макроадванс и  получател Л.М.В., ЕГН **********, с положен подпис на получател, който  е оспорен от ответника и е открито производство по реда на чл.193 от ГПК. В хода на производството пред ТРС е изслушано заключението на вещото лице С.П. по допуснатата съдебно-графологическа експертиза, дадено компетентно и безпристрастно, неоспорено от страните и прието по делото, както и СТЕ с вещо лице С.Ц., и повторна СТЕ с вещо лице Г.Г., приети като доказателства по делото.     

            Така установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.

Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, за разпределение на доказателствената тежест в процеса, ищецът следва да установи съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и неговият размер.

В тежест на ответника е да установи погасяване на задължението.

Между страните липсва спор относно обстоятелството, че на 12.06.2007 год. между „Банка ДСК” ЕАД  и ответника В. е сключен договор за кредит за текущо потребление.

Предмет на спора е наличие на материално- правна легитимация на ищеца за реализиране правата на кредитора във връзка със сключения договор за прехвърляне на вземанията /цесия/.

По отношение на допустимостта на предявения иск: С чл. 99 ЗЗД законодателят е регламентирал възможността кредиторът да прехвърли свое вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. За да премине вземането от цедента към цесионера, е достатъчно да бъде постигнато съгласие между тях за прехвърлянето му. С постигането му цесионерът става носител на вземането. Уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД е предвидено с оглед гарантиране правата на новия кредитор. Липсата на такова уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати.

            В настоящия случай съгласието между заявителя „Банка ДСК” ЕАД и ищеца „Макроадванс”АД е постигнато след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на паричното вземане, но преди предявяването на иска за неговото установяване по чл. 422, ал. 1 ГПК. По въпроса кой разполага с активна легитимация за предявяване на установителен иск за съществуването на спорното вземане, за което има издаден изпълнителен лист и което вземане е прехвърлено с договор за цесия, е налице задължителна съдебна практика / Определение № 366 от 19.05.2011 г. по т. д. № 994/2010 г., І Т. О. на ВКС, Определение № 329 от 31.05.2011 г. по ч. гр. д. № 226/2011 г., ІV Г. О. на ВКС (цитирано в обжалваното определение), Определение № 523 от 25.09.2012 г. по ч. т. д. № 435/2012 г., І Т. О. на ВКС/. В посочените съдебни актове на ВКС е направен изводът, че „прехвърлянето на вземането по чл. 99 ЗЗД преди предявяване на иска по чл. 422 ГПК не изисква съобразяване на правилата на чл. 226 ГПК. Цедирането на спорното вземане след издаване на заповедта за изпълнение не води до недопустимост на установителния иск, предявен от приобретателя на това вземане. Не е от значение за този извод дали прехвърлянето на вземането е станало преди или след направеното възражение от страна на длъжника. Възражението срещу издадената заповед за изпълнение би било от значение единствено дотолкова, доколкото неговата липса би довела до влизане в сила на издадената заповед за незабавно изпълнение, в който случай приложение ще намери чл. 429, ал. 1 ГПК. Подаването на възражение от длъжника води до необходимост от предявяване на иск по чл. 422 ГПК, по отношение на който прехвърлянето на вземането преди неговото предявяване не изисква съобразяването на правилата на чл. 226 ГПК. Този иск ще бъде допустим, дори когато е предявен от приобретателя на вземането”, както е сторено и в настоящия случай.

С оглед изложените по-горе аргументи настоящия състав счита, че предявените искове с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК са допустими, доколкото се установява, че са предявени въз основа на проведено заповедно производство по чл.417 от ГПК, издадена заповед за изпълнение на парично задължение и постъпило в срока по чл.414 ГПК възражение от длъжника срещу заповедта. Приложеното ч.гр.дело №308/2010г. на ТРС, установява положителните предпоставки, обуславящи допустимостта на иска.

Действително съгласно нормата на чл.99 и чл.100, ал.1, пр.3 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне, като в този случай прехвърлянето ще има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

В тази връзка по делото липсват доказателства,  цесията да е била съобщена на ответника и от цесионера. Действително по делото  е налично като доказателство уведомлението на едно трето за спора лице „Български пощи” ЕАД, че е изпратило писмо до ответника, но липсват каквито и да било доказателства, от които да се установи съдържанието на  съобщението. Нещо повече, съобщението следва да е достигнало до адресата, а от  представените по делото доказателства – л.28 от делото се установява посредством заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-графическа експертиза, че  подписът на получател върху съобщението не е на ответника.

С ангажираните от ответника гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля М.Г. ответната страна установи по категоричен начин, че към периода, за който ищцовата страна твърди, че са били извършвани плащания лично от него, ответника е бил в чужбина. Съдът счита, че показанията на свидетеля следва да бъдат кредитирани с доверие, като обективни, непротиворечиви и безпристрастни. В тази връзка настоящия състав намира, че същите се подкрепят и с част от представения от ответника по делото доказателствен материал - платежни документи, върху които липсва негов подпис, което от своя страна потвърждава твърдяните от ответника обстоятелства, че вноските по кредита си към „Банка ДСК”, са внасяни от негово име, но от третото лице, което  на практика е нямало как да знае по коя  сметка са привеждани.

От приетия по делото заверен препис от Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 27.08.2010г. се установява, че на посочена дата ищцовото дружество е сключило договор между „Банка ДСК” ЕАД – цедент и „Макроадванс” АД – цесионер, с предмет – прехвърляне на цесионера на вземанията, произтичащи от договори потребителски кредити. Цена на договора не е посочена, като видно от приобщения по делото договор за цесия, в същия липсва индивидуализация на прехвърлените вземания по основание и размер. Цесията е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите. В тази връзка по делото липсват доказателства удостоверяващи по безспорен и категоричен начин, че в полза на цедента е възникнало претендираното вземане към ответника в посочения размер. От друга страна, тълкуването на волята на страните по договора, налага извод, че същият има възмезден характер. В тази връзка, непосочването на цената се явява липса на съществен елемент, поради което и следва да се приеме, че договорът е нищожен, поради липса на основание, съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Ищецът - „Макроадванс” АД е страна по недействителен договор за цесия, поради което за същият липсва активна материалноправна легитимация да реализира правата на кредитора по събиране на вземането. Независимо от горното, за пълнота следва да се отбележи, че договорът за цесия да няма действие по отношение на длъжника. Този извод се налага с оглед обстоятелството, че ответника не е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането от цедента, съобразно изискванията на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.  Действително, представени  са доказателства, от които да е видно, че е извършено упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжниците за прехвърляне на вземанията, но данни за тяхното узнаване от ответника липсват. Уведомяването на длъжникът - ответник за извършеното прехвърляне на вземането е настъпило с получаването на преписа от исковата молба с приложения към нея договор за цесия, а именно – на 08.08.2013г. Всички извършени преди тази дата действия от страна на цесионера нямат действие по отношение на длъжника. В тази връзка настоящия състав следва да отбележи, че дори и да се приеме противното, претенцията на ищеца е неоснователна и друго, самостоятелно основание, а именно:

С отговора към исковата молба, ответника оспорва механизма, по който е определен базовия лихвен процент на банката-кредитор, формиращ лихвата по кредита.

За установяване на това обстоятелство,  съдът е допуснал СТЕ, по която вещото лице С.Ц. е изготвило заключение, което настоящия състав счита, че не следва да бъде прието като доказателство по делото, тъй като в самото заключение вх.№6892 от 12.11.2013г. – л.92-97  се установява, че на поставените от ответната страна въпроси  вещото лице не  може да даде категоричен отговор, а констатациите, направени в заключението са бланкетни и  необосновани.  В проведеното на 22.11.2013г. открито с.з. на зададения от адв.Арабова въпрос към експерта:”  В пети въпрос например, искам да ми обясните какъв е метода на банката за изчисляване на лихвения процент?” вещото лице заявява: ” Не, аз няма как да отговоря на този въпрос, ако банката не ми помогне. Този кредит е теглен отдавна. Дори Директорът на клона ми каза, че дори той не може да ми отговори, а аз да изготвя заключение….”.

            По искане на ответната страна е допусната повторна СТЕ с вещо лице Г. Г., по която вещото лице е изготвило заключение входирано в ТРС под №439/22.01.2014г. по описа на съда, което съдът приема като компетентно, обосновано и аргументирано.  На поставения от ищеца въпрос под №2 експерта е категоричен, че не може да определи с категоричност размера на дълга към датата на подаване на исковата молба - 03.07.2013г., „….поради липсата на приложени банкови извлечения за извършените погасителни вноски по гореописаните разходни пера от „Макроадванс” АД…”. Експерта е категоричен, че  за периода от 12.06.2007. до 17.03.2010. има завишения на първоначално договорената месечна анюитетна вноска от 308,27 лв. и преведени  по индивидуалната заемна сметка № 14058465, съгласно представеното банково извлечение от Банка ДСК ЕАД клон Троян за натрупаните дебитни и кредитни обороти по разплащателната сметка № 8377953, като „….ССЕ не констатира да има сключени Анекси относно промяната на месечната анюитетна вноска, както и да има приложен нов погасителен план с актуализирани компоненти, формиращи вноската, а именно :  лихва + главница….” Според вещото лице, „След като няма анекс и няма погасителен план, той /ответника/ само знае, че на 25-то число трябва да захранва сметката с толкова лева, но какво се погасява и в каква поредност?”.

            От заключението на експертизата се установява, че има три завишения на вноската за пeриода от 12.06.2007г. до 17.03.2010г.,  посочено от експерта в табличен вид :

 

Период  от/до                   Брой вноски   Завишение > 308,27    Общ резултат  

_________________________________________________________________

             1                                   2                             3                              4

==========================================================

12.06.2007/24.09.2007.           0                          0,00                          0,00

25.09.2007/24.05.2008.           8                      +  3,62                        28,96

25.05.2008/24.11.2008.           7                     + 11,01                        77,07

25.11.2008./17.03.2010.         24                    + 45,06                   1 081,44

___________________________________________________________________

                                                                                 Общ сбор :    1 187,47 лв.

Вещото лице Г.  подробно е анализирал   информацията от Банката и данните от лицензиран софтуерен продукт „Апис - Финанси, Версия/7.0.17.133 „ относно динамиката на различните индекси /компоненти/ определящи БЛП по чл.9, ал.3, за периода 2007 - 2010 година”, като е посочил тенденцията по компоненти, наименовани „а,б,в,г,д , ж”, както следва:  

 „Компонент: „а"

„5.1. Индекс Леония/LEONIA/ : плавен растеж от 4,11 % към м.06.2007. до 5,63 % към м.09.2008. и постепенен спад до 0,18 % към 17.03.2010.

5.2.  Индекс 1 месечен Юрибор/EURIBOR/ : плавен растеж от 4,115 % към м.06.2007. до 5,050 % към м.09.2008. и постепенен спад до 0,404 % към 17.03.2010.

5.3.  Индекс 12 месечен Либор/LIBOR/ на еврото : плавен растеж от 4,5300 % към м.06.2007. до 5,3937 % към м.08.2008. и постепенен спад до 1,215 % към 17.03.2010….”

 Компонент: „б"  - „….СИЕ не констатира резки изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро / лев или евро/щатски долар.  След 05.07.1999. фиксинга на БНБ за 1,00 евро е определен на 1,95583 лв., който е константа и не се променя във времето…..„

Компонети : „в”, „г”, „д” и „ж” - „……Не се констатираха действия от страна на БНБ или действащите правителства, променящи основно пазарните и финансови условия в Република България.  По информация на „Банка ДСК” влиянието на тези фактори върху формирането на БЛП не се преценява отделно за всеки един от тях, а комплексно. Лихвените индекси, индекса на потребителските цени (СРІ), валутните курсове, пазарните нива на привлечените средства и останалите фактори под влияние на динамиката на средата се променят разнопосочно, поради това всеки един от тях има различна тежест на влияние през различните периоди.  Поради липса на информация от Банката, относно пазарният дял в проценти на всеки един компонент /индекс/ формиращ БЛП за всеки един период на промяна на договорените анюитетни вноски, експертизата не може да се произнесе с категоричност, кой от гореописаните компоненти /индекси/ са били използвани към кой период от време, както и дали са включени в образуването на цената на БЛП на „Банка ДСК” ЕАД и следните задължителни компоненти :

-  ФГВ  -  фонд за гарантиране на влоговете ;

-  МЗР  -  минимални задължителни резерви…...”

В заключение  вещото лице  е категоричен, че „Експертизата не може да се произнесе кои компоненти са формирали БЛП, както и какъв е техният относителен дял в проценти и как са се променяли.  За периода след м.11.2008. има голям спад на трите индекса: LEONIA, 1 месечен EURIBOR и 12 месечен LIBOR на еврото….”, т.е. размерът на лихвата следва да намалява, а не да се увеличава както е станало.

От изложеното по-горе  се установява, че с клаузите в договора за банков кредит, съгласно които Банката има право едностранно да увеличи лихвата по кредита се стига до резултат, че потребителят при сключването на договора се е съгласил да плаща една месечна вноска по възстановяването на кредитната сума, а след като е изминал определен период от време, се оказва, че размерът на месечната вноска е драстично увеличен. Въпреки,че са извършвани плащания по банковия кредит, оказва се, че кредита не се погасява, а всичко, което е платено покрива само лихвите по кредита, т.е. тази клауза съставлява неравноправна клауза по смисъла на закона. Съгласно чл. 146 от ЗЗП /Закон за защита на потрбителите/, „…неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са индивидуално договорени. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза е всяка договорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката. За неравноправна клауза се счита и тази, с която на търговеца се позволява да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и клаузата , която дава право на търговеца да увеличи цената на услугата, без потребителя да има право да се откаже от договора.”. Всички тези хипотези, са налице при договора за банков кредит. В Договора не се упоменават какви са основанията, при които банката може да променя своя Базов Лихвен Процент /БЛП/, оказващ влияние върху лихвата дължима се от ищеца по договора за кредит. Уговорено е, че БЛП се отразява автоматично на размера на лихвения процент по договорите за кредит, посочено е, че той не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за кредитополучателя, но никъде в договора между страните не се съдържа постигане на съгласие по договорка – договорна клауза – за това как се сформира и какво влияе на БЛП. Настоящия съдебен състав приема, че „….доколкото в договора между страните е посочено, че: „БЛП се определя от банката, неговата промяна действа незабавно и автоматично и не подлежи на договаряне”, то така договорена клауза навежда на извод за липса на индивидуално договаряне между страните за това как ще се определя размера на лихвата и месечната вноска дължима от кредитополучателя….”. В тази връзка съдът споделя становището на адв.Арабова, че договорените клаузи са нищожни, а всичко, което е платено въз основа на нищожни клаузи подлежи на възстановяване, тъй като в голяма част от съдържанието на договорите са налични клаузи с подобно съдържание, с което макар и кредитополучателят да се е съгласил, „…То е изготвено самостоятелно от банката и предложено на потребителя, без последният да е имал право и възможност да търси предоговаряне, изменение или отмяна на увреждащите го клаузи….”. Единствените изключения са предвидени в хипотезата на чл. 144 от ЗЗП, при които банката може да се освободи от действието на императивната норма на чл. 143 от ЗЗП. В случай обаче, че не е налице една от тези хипотези или банката не успее да ги докаже, „….то извършената едностранна промяна на лихвения процент се явява напълно в противоречие с действащото законодателството и като такова – напълно нищожно….”, което  обстоятелство е налице в настоящия казус. Съобразявайки изложените аргументи, съдът не приема изложените от проц.представител на ищеца твърдения, че  клаузите на т.8.1 и на т.9.3 от общите условия на договора  за кредит не са неравноправни, а действителни и като такива са породили желаните от страните последици, като излага съображения, че ответника е имал възможност да се запознае с договорните клаузи преди сключване на договора. Безспорно, за  ответника – кредитополучател е съществувала такава възможност, но ноторно известно е обстоятелството, че „….кредитополучателят обикновено е икономически зависимата страна при договарянето и сключването на договорите за кредит, което предоставя изключителни права само на банката, безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения между страните…..” и именно прилагането на защитните норми на Закона за защита на потребителите спрямо сключените договори за банков кредит, позволява на кредитополучателите да защитят своите права срещу неравноправните клаузи, с които са „принудени” да се съгласят.           По изложените съображения, се налага извода, че ищецът не установи в условията на пълно и главно доказване съществуване на вземането си, поради което следва да се приеме, че предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, на основание чл. 422 ГПК.                                                                                              На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, неоснователна е и акцесорната претенция за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца и сумите от 2 307,57/две хиляди триста и седем лева и  петдесет и седем стотинки / лева   договорна лихва от 29.04.2009  година до 17.03.2010 година и  1 064,63/ хиляда шестдесет и четири лева и  шестдесет и три  стотинки  /лева мораторна лихва  за периода от 06.05.2009 година до 17.03.2010 година.                                                                                      Следва да бъде отхвърлена и претецията за приемане на установено по отношение на ответника, че последният дължи на ищеца и сумата от 405,65 /четиристотин и пет лева и шестдесет и  пет стотинки / лева-разноски по делото  за държавни такси и 653,00 /шестстотин петдесет и три / лева  юрисконсулско възнаграждение, определено съгласно  Наредба № 1 /09.07.2004 година на ВАС  .    С оглед изхода на спора и отправеното искане, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски съобразно приложения по реда на чл.80 от ГПК списък, а именно: 800.00 /осемстотин/ лева за експертиза и 1800.00 /хиляда и осемстотин/ лева  адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

            Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

            ОТХВЪРЛЯ предявеният от „МАКРОАДВАНС” АД, ЕИК 201127485, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски” № 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор Сергеев - Изпълнителния директор против Л.М.В., ЕГН ********** *** иск за приемане на установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 16 875.52/ шестнадесет хиляди осемстотин седемдесет и пет лева и  петдесет и две стотинки / лева, главница  по  договор  за кредит  от 12.06.2007 година, ведно със законната лихва, считано от 18.03.2010 година до изплащане на вземането, 2 307.57/две хиляди триста и седем лева и  петдесет и седем стотинки / лева   договорна лихва от 29.04.2009  година до 17.03.2010 година, 1 064.63/ хиляда шестдесет и четири лева и  шестдесет и три  стотинки  /лева мораторна лихва  за периода от 06.05.2009 година до 17.03.2010 година, 405.65/ четиристотин и пет лева и шестдесет и  пет стотинки / лева-разноски по делото  за държавни такси и 653.00 /шестстотин петдесет и три / лева  юрисконсулско възнаграждение, определено съгласно Наредба №1/09.07.2004година на ВАС, съставляващи разноски в заповедното производство, за което вземане е издадена Заповед № 179 от 19.03.2010год., постановена по ч. гр. д. № 308 по описа на ТРС за 2010 год., на основание чл. 422 ГПК.

            ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС” АД, ЕИК 201127485, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски” № 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор Сергеев - Изпълнителния директор да заплати на Л.М.В., ЕГН ********** *** сумата от 2600.00 /две хиляди и шестстотин/ лева представляваща извършени по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

            Решението подлежи на обжалване пред Ловешки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: