РЕШЕНИЕ №10

гр. Троян, 09.01.2015 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Троянски районен съд втори състав, в проведеното на девети декември две хиляди и четиринадесета година  публичното заседание в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Светла Иванова

При секретаря Е.П., като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 516 по описа за 2014 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 240 ЗЗД, към който иск обективно е съединен и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД.

По изложените в исковата молба обстоятелства С.П.М. *** е поискал да бъде осъден Т.К.С. *** да му заплати сумата от 2000 лева, дължима по сключен устен договор за заем от 30.08.2013г., законна лихва върху процесната сума, както и да заплати  направените по делото разноски.

В съдебно заседание, ищецът, редовно призован се явява лично и с процесуален представител – адв.Сн.Гурлевска от АК-Ловеч.

            В проведеното на 06.11.2014г. открито съдебно заседание, при условията на чл.214 от ГПК прави искане за изменение основанието на иска, като същия да се счита предявен с правно основание чл. 228 от ЗЗД, като договор за наем,  което искане в последствие не се поддържа. Ответникът, чрез процесуалния си представител, в предвидения по реда на чл.131 от ГПК срок е оспорил предявените искове. В съдебно заседание, редовно призован не се явява, представлява се от упълномощен защитник – адв.В.А. ***, който поддържа становището си изложено в отговора към ИМ.

Районният съд, преценявайки събраните по делото доказателства, по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено и доказано следното:                    

От изложените в исковата молба факти и обстоятелства, се установява,  че е ищецът е предявил претенция за наличието на договор за заем между страните, по силата на който на 30.08.2013 г. ищецът е предоставил на ответника в заем сумата 2000 лв. със срок на връщане - 31.12.2013 г., като ответникът не е изпълнил задължението си за връщане на заема.                                               В първото по делото заседание, ищецът прави искане за изменение на основанието на иска, като същият да се счита предявен с правно основание чл. 228 от ЗЗД - договор за наем на движима вещ - вагон, принадлежност към въжена линия „ВА-10Х, по-точно „Пирин 20", което искане за изменение по реда на чл. 214 от ГПК е оттеглено от проц.представител на ищеца, поради което  и съдът не се е произнасял по него.

Като доказателство по делото е приложен Запис на заповед от 30.08.2013г., която според ищеца е издаден като обезпечение във връзка със сключен между страните писмен договор от 30.08.2013 г., който Запис на заповед следва да се счита за разписка, поради липса на задължителните в чл.535 от ТЗ реквизити.

В хода на процеса и по съществото на спора, ищецът твърди наличие на наемни отношения между страните, по сключен между тях договор за наем за сумата от 2000 лева, което изменение на основанието и петитума от една страна е недопустимо, а от друга – с договора за наем се поражда задължение за наемодателя да представи на наемателя наетата вещ за временно ползване, а за наемателя да плати уговорената наемна цена и разходите свързани с ползването на наетия имот. За съществените договорки между страните – наемна цена, период и т.н. липсват както твърдения, така и доказателства от страна на ищеца.                      С оглед на изложеното по-горе, настоящия състав счита, че с исковата молба е сезиран с иск с правно основание чл.240 от ЗЗД- договор за заем, който е допустим, но разгледан по същество неоснователен, поради следните съображения: Съгласно цитираната разпоредба, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. В случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не е писмен, свидетелските показания са единственото доказателствено средство за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните, каквито доказателства в настоящия казус липсват. В производството по иск с правно основание чл.240, ал. 1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. В настоящото производство това обстоятелство не беше доказано, нещо повече: В проведеното на  06.11.2014г. открито с.з. от страна на проц.представител на ищеца беше заявено: „…Тази сума от 2000 лева не е давана в брой на ответника по делото…”.     Съдът намира за основателно основното защитно възражение на ответника - че не дължи плащане по записа на заповед, тъй като се установи от твърдението на самия ищец, чрез неговия проц.представител, че сумата от 2000 лева не е предавана на ответника. Дори и представения като доказателство по делото запис на заповед да съдържаше всички необходими реквизити съгласно чл.535 от ТЗ, „…. записът на заповед не може да послужи като доказателство за сключването на договора и за предаване в заем на отразената в текста му парична сума от поемателя /заемодател/ на издателя /заемател/”. Съдебната практика е категорична, че „…редовният запис на заповед не изпълнява функциите на доказателство за сключен заем, нито на разписка за предаване на парични средства по договор за заем…., тъй като……Основанието за задължаване не е елемент от фактическия състав на абстрактните сделки и поради това, причината за обещаното плащане не е сред задължителните реквизити по чл.535 ТЗ, които формират съдържанието на записа на заповед. Изискванията на чл.535 ТЗ към формата и съдържанието на записа на заповед изключват възможността той да служи като доказателство за предхождащи или съпътстващи издаването му каузални правоотношения между издателя и поемателя. Редовният от външна страна запис на заповед не може да изпълни и ролята на разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като по дефиниция от чл.535, т.2 ТЗ той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя. Доказването на каузално правоотношение или на предаване на парични средства посредством записа на заповед е мислимо и възможно единствено в хипотезата, когато освен реквизитите по чл.535 ТЗ, менителничният ефект съдържа и други вписвания, отнасящи се до каузални правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду им размяна на пари…”. /Решение №88 от 27.05. 2013 година по т. д. № 374/2012 година на ВКС, постановено по реда      на чл.290 от           ГПК    и формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС в Решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на І т. о. и решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о./. Всички тези обстоятелства преценени в съвкупност, довеждат на единствения възможен извод, че твърденията на ищцата в исковата молба при условията на пълно и главно установяване, не доказват възникналата облигационна връзка и неизпълнението й от страна на Т.С.. При посочените данни следва да се приеме, че ищецът не е установил предаване на заемните средства.    С оглед изхода на делото и на основание чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника сумата от 600.00 шестстотин лева разноски по делото, съобразно представения по реда на чл.80 от ГПК списък.

С оглед изложеното районният съд,

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявеният от С.П.М. ***, ЕГН********** срещу Т.К.С. ***, ЕГН ********** иск за заплащане на сумата от 2000.00 лева, дължима по сключен устен договор за заем от 30.08.2013г., в едно със законна лихва върху процесната сума до окончателното и изплащане.

ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 от ГПК С.П.М. ***, ЕГН********** да заплати на Т.К.С. ***, ЕГН ********** сторените по делото разноски в размер на 600.00-шестстотин лева, съобразно представения по реда на чл.80 от ГПК списък.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Ловешки окръжен съд, в двуседмичен срок от съобщението до страните.

 

                                                             РАЙОНЕН СЪДИЯ: