РЕШЕНИЕ № 372

 

гр. Троян, 06.11.2017 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

        Троянски районен съд, четвърти състав, в публичното заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: Десислава Ютерова

при секретаря Мария Станчева и в присъствието на  прокурора ...……………...........................…...... като разгледа докладваното от съдията – Ютерова гр. дело № 459 по описа  на ТРС за 2017 год., за да се произнесе - съобрази:

Настоящето дело е образувано по предявена искова молба от “Обединена българска банка” АД, ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Света София” № 5, представлявана от Стилиян Петков Вътев – главен изпълнителен директор и Радка Иванова Тончева – изпълнителен директор, чрез пълномощника Адвокатско дружество „Георгиева, Фитковски и Тонев” против М.М.Д., ЕГН **********, адрес: ***, с правно основание чл. 430 ал. 1 от ТЗ за сумата 4 617.99 лева, дължима главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 24.03.2010 г., сумата 443.28 лева,  представляваща договорна лихва за периода от 15.11.2012 г. до 21.01.2014 г., сумата 4 036.39 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.11.2012 г. до 17.05.2017 г. 

В подкрепа на твърденията си ищецът е ангажирал писмени доказателства, в с. з. се представлява от пълномощника си адв. Никола Маринов от САК. По молба на ищеца в с. з. от 12.10.2017 г. съда на основание чл. 214 от ГПК е допуснал частично изменение на предявените искове по чл. 86 от ЗЗД, съответно за сумата 443.28 лева,  представляваща договорна лихва за периода от 15.02.2014 г. до 17.05.2017 г. и за сумата 3488.71 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.02.2014 г. до 17.05.2017 г. Адвокат Маринов, от името на доверителя си моли съда да уважи изцяло предявените искове, мотивира се с подробна писмена защита.

При предвидената процедура по реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е представил писмен отговор, в който е изложил възраженията си за неоснователсност на предявения иск. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност. В съдебно заседание, редовно призован, ответникът Д. се явява лично и с пълномощника си адв. И.А. ***, който поддържа становището си, изложено в отговора към исковата молба. Не е излазил становище по съществото на спора.

От представените по делото писмени доказателства: Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 24.03.2010 г., покана - уведомление за изискуемост на цялото задължение по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 24.03.2010 г., връчена лично на 18.01.2017 г., извлечение от счетоводните книги на „ОББ” АД, погасителния план към договора, гр.д. № 587/2014 г. на ТРС и заключението на назначената съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Н.Р., съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Съгласно сключен между страните договор от 24.03.2010 г. «ОББ» АД е предоставила на М.Д. потребителски кредит без обезпечение в размер на 5 305 лева. От приложения по делото договор се установява, че кредита е усвоен, а кредитополучателя се е задължил да издължи сумата, предмет на договора на 120 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, в размер на  90.94 лева, считано от 15.04.2010 г.

Видно от приложеното гр. дело № 587/2014 г на ТРС, което се е водило по реда на чл. 422 от ГПК, предмет е вземане по заповед № 54 от 28.01.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 69/2014 г. на ТРС. С цитираната заповед съда е разпоредил длъжника М.Д. да заплати на кредитора „ОББ” АД сумата 4617.99 лева, дължима главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 24.03.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 24.01.2014 г. до окончателното й изплащане, сумата 443.28 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.11.2012 г. до 21.01.2014 г., сумата 699.51  лева, представляваща наказателна лихва за периода от 15.11.2012 г. до 21.01.2014 г. В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е направил възражение за недължимост на вземането на ищцовата банка.

Пред ТРС се е развило производство по чл. 422 от ГПК, което е приключило пред първата инстанция с решение № 308 от 08.10.2015 г., с което съда е отхвърлил изцяло предявения установителен иск за съществуване на процесното вземане. В мотивите съда е обсъдил основния спорен въпрос – дали процесното вземане, произтичащо от договор за банков кредит е станало изискуемо, чиято предсрочна изискуемост обаче не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката.

Позовавайки се на съдебната практика, съда е приел, че предсрочната изискуемост на договора за кредит не настъпва автоматично с факта на неплащане на съответните вноски, а с упражняване на правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем. В тази връзка е и задължителната практика в т. 18 от ТР № 4 на ОСГТК от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. Съда е приел, че в производството по чл. 422 от ГПК, „ОББ” АД не е упражнила потестативното си право за обявяване на предсрочна изискуемост на конкретно фактическо основание, с изрично волеизявление, което да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението. Решението е влязло в законна сила.

По настоящето дело е представено като доказателство уведомление за изискуемост на цялото задължение по процесния договор, което е получено от М.Д. на 18.01.2017 г.

По делото е изслушана и приета съдебно-икономическа експертиза, по която вещото лице Н.Р. е изчислила общия размер на дълга към датата на исковата молба 23.05.2017 г., съответно главница в размер на 4 617.99 лева, договорна и наказателна лихва за посочените периоди.  

С оглед на изложената фактическа обстановка, решаващия съд намира предявените искове за основателни и доказани.

На първо място с отговора си ответника е направил възражение за изтекла погасителна давност на основание чл. 111, б. „в" ЗЗД на част от вземанията, представляващи вноски по договора и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж, като са изложени твърдения, че част от вземането, произтичащо от договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 24.03.2010 г. са погасени с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност, предвидена в посочената разпоредба. Изложени са твърдения, че част от анюитетните вноски, посочени в погасителния план, който е неразделна част от договора за кредит, са погасени по давност с изтичането на тригодишния давностен срок.

Решаващия състав намира, че тези твърдения са неправилни, като счита, че разпоредбата на чл. 111, б. „в" от ЗЗД не следва да се прилага за главницата по договора за заем, разновидност на който е банковия кредит, дори когато е уговорено връщането й от заемателя да се извършва на вноски. Закона както и съдебната практика са категорични, че при договора за заем е налице неделимо плащане. В тази връзка съда изцяло възприема изложеното в писмената защита на ищцовата банка. В случай, че е уговорено връщането на сумата да става на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща вноските в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме от страна на длъжника изпълнение на части - аргумент от противното основание на чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични плащания - в този смисъл е Решение № 261/12.07.2011 г. по дело №795/2010 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Обстоятелството, че главницата не се погасява със специалната тригодишна давност е видно и по аргумент от противното на чл. 111, б. „в" ЗЗД - след като правилото на посочената разпоредба се отнася до лихвите, то не може да има действие и за главницата. Обратното твърдение не може да бъде прието и защото то означава страните по договора за кредит да могат да скъсяват и продължават давностния срок относно главницата - ако главницата се дължи наведнъж, давността ще бъде пет години, а ако се плаща на части - давностния срок е тригодишен. Подобна възможност обаче е изрично забранена с императивната разпоредба на чл. 113 ЗЗД.

Ответникът, в своя писмен отговор, /тъй като не е изразено становище по същество/, се позовава на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, което обаче урежда съвсем други отношения, некасаещи настоящия спор. Посоченото решение е постановено с оглед формирана противоречива съдебна практика, постановена във връзка вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги. Характерно за този тип задължения е, че са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определени или определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. В случая предмет на спора е договор за потребителски кредит и изобщо не би могло да се говори за периодични плащания така, както е при договорите за предоставяне на обществени услуги, където дружествата са длъжни да предоставят съответната услуга за всеки отчетен период в срока на действие на договора, а потребителите са задължени да заплащат своите задължения за всеки отделен период. Поради това, договорите за доставка на обществени услуги са договори с продължително /трайно/ изпълнение. В този смисъл вземането на дружеството не е определено отнапред към момента на сключване на договора, а е определяемо, като конкретният му размер е пряко свързан с потреблението на клиента. Напротив, при банковия потребителски кредит, банката има задължение еднократно да отпусне /предостави/ на кредитонолучателя договорената парична сума, която представлява главница по договора, а анюитетните вноски, които кредитополучателят заплаща в съответствие с погасителния план са израз на съгласието на кредитора изпълнението на задължението от страна на кредитополучателя да стане в отклонение с чл. 66 ЗЗД. При договора за банков кредит липсва елементът на продължително изпълнение на задължението на банката, доколкото задължението й за предоставяне на уговорената сума се извършва еднократно. В този смисъл е цитирана от ищцовата банка и съдебна практика: Решение № 584 от 17.07.2008 г. на ВКС по т. д. № 227/2008 г., ТК, Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК.

С отговорът на исковата молба ответника навежда твърдения досежно противоречие на клаузи от договора за кредит с императивни разпоредби на Закона за защита на потребителите.

На първо място, е направено възражение на основание чл. 143 т. 12 от ЗЗП, съгласно който неравноправни са клаузи, които предвиждат цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Съда намира, че в настоящия случай не се засяга хипотезата на цитираната разпоредба. Разпоредбата на чл. 6 от договора за кредит не представлява неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП, тъй като в ал. 4 изрично е предвидено, че при несъгласие с новите лихвени условия, променени съгласно клаузата на чл. 2 от настоящия член, кредитополучателя има право с писмено изявление до банката, в рамките на двуседмичен срок от датата на промяната, да прекрати договора за кредит, като издължи всички суми съгласно условията на сключения договор.

Освен договорните клаузи, и от приетата по делото съдебно-икономическа експертиза се установява, че олихвяването на кредита по реда на чл. 4 от договора е ставало при лихвен процент 16,25% през целия период на действие на договора, поради което не е налице едностранно увеличаване на лихвения процент от страна на „ОББ” АД.

Направено е и възражение за неравноправност на чл. 6 от договора на основание чл. 143 т. 10 от ЗЗП, съгласно който неравноправна е клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Следва да се посочи, че в клаузата на чл. 6 ал. 2 от договора изрично и изчерпателно са посочени основанията, при които може да бъде увеличен лихвения процент: Банката има право едностранно да увеличава размера на лихвения процент, посочен в чл. 4, както и размера на таксите и комисионните по настоящия договор, в зависимост от инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия.” Следва да се подчертае, че тези основания представляват основни индекси, които официално се обявяват ежемесечно от компетентните органи, респективно не представляват условия, които са неясни или се определят едностранно от кредитора. Установява се, че през целия период на действие на договора лихвеният процент не е променян, поради което не е налице едностранно увеличаване на лихвения процент.

Относно твърдението, че при разрешаване на настоящият спор следва да се изследва дали атакуваната разпоредба на чл. 6 от договора не попада в някоя от хипотезите на чл. 143 т. 1 - т. 17 ЗЗП, не се сочат конкретни обстоятелства и факти, обуславящи неравноправност, като възпроизвеждането на разпоредби от закона не изпълнява изискването за мотивиране на доводите, исканията и възраженията на страните в процеса.

Следва изрично да бъде изключено наличието на неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т. 3 и т. 10 от ЗЗП, съгласно които разпоредби, неравноправна е клауза, която „поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля" или „позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание". Основанията за едностранна промяна на лихвения процент са уредени изначално, още при подписването на договора, уговорени между страните и известни на същите.

Не е налице и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т. 12 от ЗЗП. В Определение № 98 от 9.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1273/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски е пояснено съдържанието на посочената разпоредба, съответно е посочено кога една клауза в договор за банков кредит би била неравноправна по смисъла на нормата: „Тази хипотеза е изключена в случаите, в които банка-доставчик на финансова услуга прилага методика за увеличаване на лихвения процент и таксите, уговорени в договора въз основа на критерии, уредени в нейни вътрешни правила, с които потребителят не е предварително запознат и които не могат да се приемат за част от самия договор". Не следва да се приеме, че инфлацията, основният лихвен процент на БНБ и пазарните условия са част от вътрешни правила на банката.

Неоснователно е и възражението, че посочената клауза е нищожна на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Първата предпоставка, която поставя правната норма е договорната клауза да бъде неравноправна, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде обоснован, както е посочено по-горе. Също така - известно е, че договорите за банков кредит не са типови. Напротив - посочените в договора за кредит, каквато е и твърдяната от ответника като нищожна разпоредба от договора, за разлика от приложимите общи условия, е подлежала на индивидуално договаряне, съответно - изменение при съгласие на страните. Преди подписване на договора и усвояване на кредита, Д. е имал възможност да се запознае със съдържанието на договора, включително с това на разпоредбата на чл. 6 от същия, съответно да заяви претенциите си за промяна на текста й. Доказателства в тази насока не са представени от ответника.

При тези изводи съда намира, че следва да уважи главния иск по чл. 430 от ТЗ – безспорно в процеса се установи, че Д. не е погасил дължимите вноски по предоставения кредит и следва да бъде осъден да заплати процесната сума по договора. Ще следва при това положение да бъдат уважени и акцесорните искове по чл. 86 от ЗЗД, като бъдат  присъдени и претендираните договорна и наказателна лихви.

Ще следва на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответника да заплати на ищеца сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 1 542.36 лева, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.

Водим от гореизложеното, съдът

 

                                                 Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА на основание чл. 430 от ТЗ М.М.Д., ЕГН **********, адрес: *** да заплати на “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959,  със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Света София” № 5, представлявана от Стилиян Петков Вътев – главен изпълнителен директор и Радка Иванова Тончева – изпълнителен директор, чрез пълномощника Адвокатско дружество „Георгиева, Фитковски и Тонев” сумата 4617.99 - четири хиляди шестстотин и седемнадесет лева и деветдесет и девет стотинки, дължима главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 24.03.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 25.05.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата 443.28  - четиристотин четиридесет и три лева и двадесет и осем стотинки, представляваща договорна лихва за периода от 15.02.2014 г. до 17.05.2017 г., сумата 3 488.71  – три хиляди четиристотин осемдесет и осем лева и седемдесет и една стотинки, представляваща наказателна лихва за периода от 15.02.2014 г. до 17.05.2017 г. 

ОСЪЖДА М.М.Д., ЕГН **********, адрес: *** да заплати на “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959,  със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Света София” № 5, представлявана от Стилиян Петков Вътев – главен изпълнителен директор и Радка Иванова Тончева – изпълнителен директор сумата от 1 542.36 хиляда петстотин и четиридесет и два лева и тридесет и шест стотинки.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Ловешки окръжен съд в двуседмичен срок от съобщението.

                                                                          

Районен съдия: